Александър Секулов пред „Гласове“: Разделението отменя бъдещето ни
Автор: Лора Асенова, фотография: Тея Нишков
„ Театърът е събиране на сила. Човек вътрешно построява себе си, до момента в който гледа нещо, което го вълнува. Става предразположен на внушения, припознава усеща в себе си, които не е подозирал. И заради тази причина за мен е значимо изкуството да води човек нагоре, да му внушава предпочитание за живот. Да го устремява към красивото. Черното ми е безинтересно. “ споделя Александър Секулов пред Лора Асенова и „ Гласове “.
Следвайте ни в Телеграм
Вероятно всички обичаме театъра. Често актьорите са звездите в него, режисьорите - от време на време, само че драматурзите – доста рядко, те остават „ зад кулисите “, а са първоносителите на заряда. Те са откривателите на обществото ни, на проблемите и на пристрастеностите ни. Автор на едни от най-вълнуващите пиеси в днешния български спектакъл е Александър Секулов. Скоро се чака премиера в Народния спектакъл на театър по негов текст под режисурата на Диана Добрева. Срещата ми с него ми напомни какъв брой е хубаво да общуваш с публицист и че, даже да нямаш подобен късмет онлайн, постоянно остава разновидността да прочетеш негова книга, а в някои случаи - и да гледаш театър по негова творба.
- Имате режисура в Народния спектакъл – „ Народът на Вазов “. По какво народът на Вазов си наподобява с народа през днешния ден и по какво се разграничава?
- Ако би трябвало да се вършат паралели сред характерността на националния темперамент преди 120 години и през днешния ден, виждаме пагубната роля на идеологиите за националната ни целокупност. Това, което разграничава хората, които са живели тогава, от хората, които живеят в сегашното, е неналичието на национална общественост. Мисля, че след Войнишкото въстание 1918 година българското общество е непоправимо разделяно. Мисля, че е разделяно от външни аргументи. По всевъзможни мотиви – от геополитически до идеологически. И това разделяне към този момент слиза на неподозирани микроравнища, през всевъзможни тематики и трагично, тъжно, до обезсърчение ни пречи като народ.
- А вътрешни аргументи има ли? От народопсихологията.
- Ако един народ разрешава на външни фактори да го разделят, значи, че той няма съпротивителни сили. Националното му тяло позволява всевъзможни идеологически инфекции. Проблемът, върху който би трябвало да се замислим, е дали имаме имунитет против разделянето. Дали разбираме, че разделянето анулира бъдещето ни. Но, въпреки това, с удивление виждам, че към този момент няма неразлъчен народ. Неразделена нация. Много мъчно е сега да се реализира народен интегритет, където и да е по света.
- Може би идва от индивидуализма на времето? От самостоятелността на хората.
- Отговорът не е комплициран – вадиш Бог от уравнението и структурата се разсипва.
- Между другото и Вазов споделя, че българският Бог е жив. Жив ли е още?
- Убеден съм! Има една особена, опортюнистична жила в българския народ. Той в никакъв случай не се доверява на страната напълно, тъй като страната в никакъв случай не се е обръщала с лице към него. И през годините се е научил да живее с единия крайник отвън нея. Взима въпроса за личното си оцеляване в свои ръце, не го поставя в ръцете на страната. И е непокорен до дъно на налаганите му идеологии. Слуша ги с едно ухо, само че с другото избира да прави лични сметки. И този му метод на съществуване, става известно, го държи жив. „ Бай Ганьо “ на Алеко Константинов приключва с имитация, която, съгласно мен, четем леко неверно: „ Европейци сме, само че не чак до такава степен “. Замислил съм се, че в негативното „ не сме станали като тях “ има и нещо избавително. В „ Народа на Вазов “ има едно осъзнаване, че сме принудени да живеем сред две презрения – на Запада и на Изтока.
„ Виждам по какъв начин се опитваме да живеем сред две презрения – източното и западното. Едното се лъже, че ни схваща, другото се гордее, че ни ненавижда. И сред това море на омразата ние би трябвало да излезем в пустинята и да намерим българския господ. “
Из „ Народът на Вазов “
Мисля, че за нас самите е значимо осъзнаването на общата балканска орис. Балканите са, казано метафорично, обособен континент. Не са нито запад, нито изток, нито Ориент. Как се е формирал този характерен балкански темперамент е комплициран диалог, не съм квалифициран да върша едри систематизирания, по-скоро го чувствам на интуитивно ниво. Никога няма да се случи на балканските нации да осъзнаят този темперамент, да го проявят и отстоят, това ми е напълно ясно. Отделно те и в никакъв случай няма да се съгласят между тях, че са едно цяло.
Фотография: Гергана Дамянова, от постановката " Народът на Вазов ", Народен спектакъл " Иван Вазов "
- Обаче в „ Народът на Вазов “ има и една друга тематика – за поета и народа. И кажете ми – по какъв начин се написа за любимците на народа? Българският фен е доста сензитивен на тематика български създатели, национални герои.
- Преди „ Народът на Вазов “ в Пловдивския спектакъл създадохме театър за Дебелянов, който още има зрителското внимание - „ Дебелянов и ангелите “. Там открих за себе си забавен факт. Дебелянов умира без издадена книга. Две от най-силните му стихотворения са открити инцидентно години по-късно в маншета на един шинел. Четири години след гибелта му излиза томче с негови стихове. През 30-те години, когато от Гърция придвижват неговите кости, в София се събират към 30 000 души. Как е станало по този начин, че едно томче със стихове събира хиляди хора, с цел да съпроводят костите на поета? Ще се окаже, че оня български народ е имал удивително точни теглилки какъв брой тежи написаното от един стихотворец. И в случай че българският народ е можел да схваща това тогава, по какъв начин и за какво е изгубил тази си дарба през днешния ден? Способни ли сме въобще да изпратим в последния му път толкоз всеобщо един стихотворец?
Същото се отнася и за Вазов. Народен стихотворец. Кой е дал това определение, по какъв начин е признато всеобщо като изцяло годно, по какъв начин продължава да съществува? Народът не го е дал на никого различен. Защо навръх него? Моят отговор е елементарен – обичал е народа си подобен, какъвто е. Много добре го е разбирал и доста мощно го е обичал. Когато някой те обича, безпогрешно разбираш това даже на подсъзнателно ниво. И, съгласно мен, българският народ на подсъзнателно ниво схваща, че Вазов го обича. Тогава и през днешния ден. Дал му е главните ориентири в света. Намерил е думи, с които българската история да живее.
„ Иван Вазов: Остави я историята! Видя какво направи историята с хероите от Априлското въстание. Нищо. Още по-лошо – показа ги като елементарни хора. Ако не беше „ Епопеята… “, в случай че бяхме оставили всичко на оня пастир Захари, българският народ до момента щеше да се е гръмнал в челото. От обезсърчение! Поезията основава историята на един народ “
Из „ Народът на Вазов “
Малък съм да мога да схвана цялата трудност на галактическата мъгливост, наречена Иван Вазов. Но мощно ме изумява нуждата на феновете да гледат спектакъла „ Народът на Вазов “! Ще призная, не имах вяра, че хората ще имат такава нужда. Дори не приказвам за качествата на спектакъла или за качествата на пиесата. Хората имат предпочитание да живеят в този свят, да чуват тези думи. Страдат по мисълта за родината. Необходима им е като гръбнак, който ги държи изправени. Без възприятието за принадлежност към родината човек изпада в саморазрушителна меланхолия. От едната страна ти лишават Бог, от друга – родината и човек се разпада, тъй като не може да живее единствено със себе си. Човек живее, тъй като има дълг. И живее по-лесно с Бог и татковина, и с езика, несъмнено. Хората имат горест по всичко това, от време на време даже без да го осъзнават.
- Обаче по какъв начин се осмелихте да пишете за тези огромни писатели? Дори да покажете техни недостатъци – както да вземем за пример за Вазов, че е хипохондрик…
- Не е уязвимост да те е боязън от гибелта и от заболявания. Но през ориста на Вазов, през неговите връзки с сътрудници, през отношението към него се оглежда целият ни настоящ живот. Полагани са големи старания да бъде отстранен, да бъде подценен. Съществуването му е осмислило доста литературни ориси, пришпорвало е литературното съревнование, дало е динамичност на литературния развой. Това продължава и в този момент. Разделението на „ народняци “ и на „ модернисти “ е непрекъснато в българската литература и е удивително смешно. Трябва да четеш за тези битки с огромна подигравка. Другото възприятие, с което работих, е, че няма потребност да се захаросва създателя. Той не е еднакъв на творчеството си и популярност Богу. Да търсим непрекъснато срастване сред човек и творчество е изморително, а и безмилостно неверно. Личността и творчеството ги слепва единствено гибелта и по тази причина различен като Ботев няма да има. Ако познаваме по-добре индивида Вазов, доста по-добре ще схванем мащаба на стореното от него. Погрешно е също и прекомерно да се интересуваме от индивида, а не от творчеството му. Книгите са по-важни от това кой ги е написал и по какъв начин е изглеждал.
- Даже и той го споделя в пиесата.
- В пиесата до финалния монолог на Вазов, всички негови реплики са безусловно документални, взети от писма, документи, мемоари и литературни анкети. Считам това за доста значимо.
- Казахте за възприятията, които са Ви водили към тематиката и текста. А какво е възприятието да имаш пиеса, сложена в Народния спектакъл? Която да се играе при цялостни зали към този момент три години и то дебют в София.
- На годините, на които съм, банкет като подарък, че хората имат нужда да гледат този театър. Другото ми задоволство е да виждам, че актьорите го играят на драго сърце. Същото чувство имам и към „ Дебелянов и ангелите “.
Фотография: Георги Вачев, от постановката " Дебелянов и ангелите ", Драматичен спектакъл Пловдив
- Отново в тандем с Диана Добрева – и „ Народът на Вазов “, и „ Дебелянов и ангелите “, и „ Одисей “. Как се получи това партньорство и какво донесе то на пиесите?
- Аз съвсем нямам различен живот в театъра, в който влязох късно и инцидентно, отвън работата с нея. И съм й безпределно длъжен, в цялостния смисъл на тази дума. Това, че мои текстове се играят, е с помощта на това, че тя може да ги направи живи. Може да ме накара да напиша неща, които не знам, че съм кадърен. Има последна сила и цялостна неотстъпчивост, до момента в който нещата не се получат, както й се костват правилни. Няма отричане – пишат се текстове, сменят се текстове. Нямам опозиция против това. Осъзнал съм, че нейните спектакли към този момент трансформираха българския спектакъл. Както са го правили и ще го вършат в бъдеще други значими български режисьори.
Лично за мен българският спектакъл и българската литература са в чудесна кондиция. Има смайващо многообразие на стилове и жанрове, само че те не се изследват в дълбочина. Медиите отразяват на парче, не правят аналитична работа. Има изкуствено фаворизирани феномени за сметка на умишлено потискани други. Кое не е ясно? Но, популярност Богу, във вечността това нито българската литература, нито българският спектакъл го засягат. Те имат лична траектория на развиване отвън опитите на пластическата рецензия, отвън опитите за идеологическо-естетическа хирургия.
- Вие сте публицист, публицист, драматург. Човек на словото. Как обаче разбирате или избирате кое да бъде пиеса и кое да бъде разказ?
- При мен подобен проблем се яви с последната ми книга „ Корабът на сирените “. Бях написал една сцена като начало на пиеса. После разбрах, че няма да мога единствено през разговор да опиша историята, която желая. Реших, че няма да се преценявам с жанрови характерности.
- Именно „ Корабът на сирените “ ме насочи към този въпрос. Защото то ту е пиеса, ту е разказ, тук-там е чиста поезия. Много хубав, с лекост, с комизъм, с дълбочина. Като морето – едни леки талази и една дълбока вода. Има доста тематики в него – за изкуството, за революцията, за самосъхранението, за страха. Кой беше Вашият център, към който се движеше всичко?
- С годините от ден на ден се интересувам само от чистата история. Не върша прелиминарен абстрактен, не дай си Боже идеологически конструкт, който по-късно да амбалирам. Арматурата на предварителния идеологическия конструкт постоянно стърчи грозно. Оставям се на течението на историята. Тя влачи със себе си наноси, клони, дънери, пъстри риби. Това е моят способ – наслада и удивление от историята. Но почитам и всички останали способи на работа на сътрудниците.
- Говорейки за творбите, през февруари следва премиерата на „ Моби Дик “ в Народния спектакъл, още веднъж с Диана Добрева като режисьор. Какво ново ще открие публиката в него от Вашия жанр?
- В момента сме в средата на репетиционния интервал, доста неща ще се трансформират. Все отново е развой, в който равностойно вземат участие 60-70 души. Театърът, ще се окаже, единственото място, където огромна група от хора могат да изпитат дружно общи усеща, общо разклащане. И то в цялостна тишина. На стадиона е разход на сила през шума, до момента в който в театъра е събиране на сила. Човек вътрешно построява себе си, до момента в който гледа нещо, което го вълнува. Става предразположен на внушения, припознава усеща в себе си, които не е подозирал. И заради тази причина за мен е значимо изкуството да води човек нагоре, да му внушава предпочитание за живот. Да го устремява към красивото. Черното ми е безинтересно.
